20 август 2013 г.

За доброто, най-голямата злина





Из хрониките на всемира е записано:

         “... Всичко е едно и също навсякъде. 
         Вътре и вън, горе или долу са непроменено състояние на единност. Тя е във вечно равновесие - ако някъде е в едната крайност, на друго място ще бъде в другата крайност. Прелива едно в друго, слива се в общо начало и след това всичко се започва обратно като негов край. Самоуравновесява се и така поражда движението...“



        Казано на езика на противоположностите може да го разберем така:
         - Колкото и добро да има, толкова ще има и зло. 
         Когато някой направи добро, в същото време някъде другаде някой прави зло. Можем да видим доброто на фона от зло, също като гледащо отражението на себе си лице в житейското огледало, изкривено единствено от прашния образ на времето.
      Докато опознаваме отраженията си ние се люлеем на люлката от двете крайности, издигащи и спускащи се нагоре и надолу. И всеки един, без изключение, се движи в някоя от тези посоки. Затова едва след като ги опознаем, можем да преодолеем разликите и да приемем, че лицето на живота е само едно, колкото и пъти да се повтаря във времето – тогава, разбрали истината, камъка на пътя няма да бъде пречка, а просто стъпало. Поредното от безкрайната стълба, по която вървим. 
         А който се опита насила да промени това и накланя по свое желание чуждата люлка, с оправданието, че му помага да се движи в правилна посока, прави непоправима грешка – и за себе си, и за този, на който уж иска да направи добро.
         Както бебето има нужда да падне няколко пъти, за да се научи как да се изправя и да ходи самичко, но майката иска винаги да го държи - за неговата безопасност и по-добро. Затова ако цял живот някой ти прави доброто и те държи и води за ръката, и те лишава от опита на падането и ставането, от възможността на самостоятелно прохождане и ходене, така той не дава възможност на очите ти да прогледнат истински, приучавайки ги винаги да са затворени и да бъдеш воден от този доброжелателен свой помощник.
         Правят го най-често с мотив, който повече звучи като оправдание: 
         - Това беше за твое добро?!!


                                                                    ********

          Някъде от единия край в корема на майката Земя


         Ана израстна в малък град от селски тип. Градчето беше чисто, доста подредено, като цяло спокойно и сякаш нищо не можеше да наруши ритъма му. Местните хора бяха свикнали с аромата му, бяха възприели навиците и поддържаха порядките му, които дори и новодошлите бързо възприемаха и спазваха, защото градът не обичаше промените и следеше строго да не допуска такива да се случват.
         Ана познаваше всяка една частичка от него, скиташе от дете из уличките му и обичаше да среща красотата му през всички сезони, които се сменяха година след година с шарена мекота, дъждовна мокрота или разпалена лятна горещина. Но със смяната на сезоните, се смениха и разбиранията на Ана и тя опозна другото лице на своя град, за който като малка мислеше, че е приказно място.
        Оказа се, че в градчето всичко бе еднотипно и понеже не позволяваше промените, нямаше какво ново да се случи по улиците му. Тук всички се познаваха и знаеха всичко за всеки до най-малка подробност. Ана с ужас разбра, че срещайки се с хората, те уж я поздравяват с усмивка и любезничат, пожелавайки „приятен ден”, а целта им е съвсем, съвсем друга - да разберат нещичко за теб и след това да сплетничат зад гърба ти. Често заплитаха някоя пикантна историйка за съседа си, правейки го просто за разнообразие на сивотата в живота си, като дори понякога си и измисляха съвсем невъзможни сюжети, на които обаче другите с охота вярваха и коментираха. 
         Беше страшно да ги вижда – да вижда истинските им лица с фалшивите им усмивки и коварните погледи зад гърба на другия. Ана успя да проникне през маските им и да види какви са от вътре -  вулкани, които всеки момент ще изригнат, но всички се контролираха, без да дават възможност на себе си да се разкриват, защото хорското мнение беше много важно - то се оказа, че е най-големият контрол на градчето. 
         Какво ще кажат другите за теб! – това беше присъдата над всеки един.
         Всеки го е страх от нея, а така всеки го беше страх не само от съседа си, но и от себе си. Защото ако бъде заклеймен като еди какъв си, това нямаше да бъде добро за него и хората щяха да го избягват и сочат с пръст като различен.
         Семейството на Ана беше много уважавано, едно от най-старите и влиятелни в града. Баща ѝ бе кмет Н-ти път поред, а майка ѝ минаваше за  първата дама сред градското общество и пример за перфектна домакиня, която се грижеше за своето семейство. От своя страна Ана имаше всичко, за което можеше мечтае и да си помисли човек от нейният град. Само трябваше да посочи нещо с пръст и в мигом беше нейно. От малка майка ѝ се грижеше за нея, искайки само най-доброто за своята дъщеря. И защото всичко беше за нейно добро, се оказа, че ѝ е спестено всичко лошо. 
         Тя беше като кукла, държана от ръцете на родителите си, винаги трябваше да внимава какво казва, как се държи, че нали онзи страж - хорското мнение, непрекъснато дебнеше за всяка нейна стъпка.
         Доброто я караше да бъде фалшива, да бяга от истинската си същност и от себе си, да бъде тази която не е. Наложи се да сложи и тя една от фалшивите маски, под които градчето криеше жителите си.
         Така тя порасна, получавайки добро образование и възпитание според разбиранията на своите учители, без дори да се замисля, че следва съдбата на майка си. Скоро щеше да се превърне в поредния човек, станал обикновен робот, служещ на обществото. Дори и някога да бе разбрала, че другите затварят очите ѝ насила, то днес Ана вече го беше забравила и лъжеше не по-зле от останалите.
         Нали все пак това беше за нейно добро? Какво повече да иска от живота? 
         А животите ѝ имаха една посока - да трупа, да трупа и да върви към доброто, докато не дойде повратната точка и прелее...


                                                                       ********

Някъде от другия край на корема в майката Земя.


             Грег живееше в предградията на многолюден град. 
         Градът бе зарит от боклуци, на които бездомниците, кучета, плъхове и котки щедро се радваха. Тялото на града бе облечено в студен и мрачен костюм от бетон, който за подтискане и разсейване на монолитността си, се беше накичил с неонови светлини и фалшиви усмивки от рекламните пана. 
          Сърдечният му ритъм обаче препускаше като див кон. В този галоп, никой не обръщаше внимание на никого, всеки бързаше за някъде, а ако не бързаше, то бягаше от някого или от нещо сторено в мрака. 
         В града можеш да се почувстваш, че си в море от студени хора с празни очи. Безразличието им се разбиваше в теб като вълни – докосват те, но и бързат да те заобиколят, защото не искат да знаят нищо за теб. Паднеш ли, няма кой да ти подаде ръка, за да ти помогне да се изправиш.
         Семейството на Грег, както повечето семейства в днешно време, беше разделено още преди да се е събрало като такова. Родителите му са се запознали в бара, в който някога е работела майка му като млада студентка, току що приета да учи, която припечелвала колкото за да се издържа. Баща му пък тъкмо бил завършил университета, същия в който се била записала и майката, и една нощ дошъл да отпразнува краят на своето обучение в нейното заведение. След пиянската вечер онова, което останало да ги свърза за цял живот, щеше да бъде именно той. Една тънка нишка опънала се между двама непознати, които съвсем скоро забравили не само един за друг, но и за създаденият от тях живот.
         Когато майка му разбрала, че носи плода, който след няколко месеца нарекла Грег, вече било прекалено късно и опасно за премахването му. Изправила се пред избора да се откаже от бъдещите си планове и мечти за живота или просто да го остави в някой дом за отглеждане. 
         За негово добро го изоставила и след това изчезнала завинаги, също като незнайният му баща.
         Откакто се помнеше малкият Грег все биваше местен по разни домове, които се крепяха на ръба на мизерията и разрухата, разяждаща телата и съзнанията на чувстващите се повече като каторжници млади обитатели. По-късно започнаха да го дават на някакви приемни семейства, които се отнасяха с него по-зле и от куче, но ползваха материалните облаги, отпускани заради това, че отглеждат подрастващия в глад и лишения Грег. Възпитателите му често му навикваха и замахваха да го ударят и той се научи да ръмжи и да се зъби срещу всички онези, които вдигаха ръка срещу него.
       Навърши пълнолетие като така нареченото от обществото „проблемно дете”. Възпитателите му винаги натякваха, че виновен за всичко лошо в живота си е самият той и никой друг. Всички нещастия и злини, които съпътстваха дните му, бяха по негова вина, нищо че лишенията, глада и побоищата идваха от същите тези негови настойници, които в пиянските си  обяснения му казваха, че побоят е за негово добро. За да се научи какво трябва и какво не в живота.
         Единственото което научи от своето детство беше, че добро няма никъде по света. Че живота рядко дава милостиня за щастие на такива като него. А разбра отрано, че хората са лоши и зли създания, които криеха истинските си лица с маски, само и само за да заблудят другия, преди да отнемат от него всичко имащо някаква цена според представите им за богатство. Управляващите тази човешка глутница бяха най-зли и гладни - в техни ръце си просто малка кукла, която служи за забавление, а след като ти се наситят и вече не си им нужен, преминаваш в следващите мръсни ръце за новата им жестока игра със съдбата и живота на безименен човек. 
         Грег като малък често плачеше нощем, за да излее направената му поредна добрина от неговите възпитатели. Но растейки сълзите пресъхваха, вкоравяваше се и сърцето му, затова когато го освободиха да живее както иска, но в ръцете на глутницата, в него не беше останала и капка милост и състрадание към ближния. Превърна се във вълка-единак, който предпочиташе да хапе, вместо да говори.
         Животът му премина в местене по мизерни квартири и трупане на злоба, гняв и завист. Потопи се в света на наркотиците, алкохола, заживя в дъното на града, обви се с мрака му и стигна до мрачния затвор в края на града, защото отне чужд живот и се обрече на самоунищожение, след като отне и още няколко.
         Следваше една посока, която изяде душата му отвътре и не го остави докато не стигна до краят ѝ. Трябваше да падне от другата страна на своето отражение и щеше да повтаря грешките си и да трупа грехове още много животи. 
         Това беше неизбежно. 
         Но нали беше за негово добро?


                                                                             ********

         Между животите се срещнаха и разминаха


         Някъде между сънищата и реалността от повторението на животите, те се срещнаха и след няколко мига разминаха. 
         Доброто срещна злото. Ана срещна Грег.
         Злото срещна доброто. Грег срещна Ана.
         Не разбраха, че са в двата края на едно общо, което е обърнато на обратно един срещу друг, макар всеки един да си помисли колко познат им изглежда другия – като собственото ти отражение, случайно зърнато в някое огледало по пътя.

         Спомена от срещата остана жив и тихичко си зрееше в съзнанията им.

                                                                             ********

         След още няколко живота


         Срещнаха се на спирката земя. 
         Видя огледалните очи и си спомни...  
         Какво е добро и зло? Да получиш нещо, което не очакваш и не си готов да го приемеш.  


         Сблъсък с реалността – това не е ли край на илюзията?
         Той разбра, че когато плачем трябва да сме щастливи, защото виждаме истината, за която не сме готови. И когато губим нещо, всъщност сме щастливи! Какво противоречие?! Винаги му бяха казвали обратното, никога не беше виждал от свой личен опит.
         Нямаше как да разбере ако не се беше движила по едната и другата страна. Сега знаеше, че са едно и също нещо, лице и гръб на монетата на живота. Изсечена и свързала краищата си в безкраен кръг, съдържащ и началото, и краят.
         Бръкна в джоба си и извади една. Разгледа я и подхвърли нагоре, тя се завъртя падна на земята и се търкулна нанякъде. Докато отекваше звънтенето си спомни всички животи. Спомни си всичките му страни. Всичките нови краища и завършвани начала.
         За първи път сълзите, които потекоха от очите, бяха нито тъжни нито щастливи, а просто Истински.


                                                                            ********

         Някой прошепна на себе си:
         - Всяко добро съдържа зло,
         когато правиш добро правиш зло
         когато правиш зло правиш и добро...



                                                                             ********




  Из хрониките на всемира още пише :


          „...Всичко е едно. Човешкият мозък е като диамант, пропуска  светлината и я разделя на съставните и части, а тя, без да осъзнава това, просто се пречупва през стените и се разделя на:
          любов - омраза, щастие-нещастие, аз-ти, живот-смърт...”




Няма коментари:

Публикуване на коментар