Абанос и камък

„Обичам те, не за това какъв си, а за това какъв съм аз, когато съм до теб...“

Някога бях дърво. Вечнозелено.

Живота във вените ми се ля.
Смеех се със слънцето и плачех с дъжда -
птиците свиваха в клоните ми гнезда.

Прегръщаше ме вятъра,
пеех с луната и звездите за любовта.
Но, ти, дойде сърцето ми строши
и от него да направиш китара реши...

Каква е мелодията на любовта?

Миг преди да падне от окото сълза,
ще прошепна сбогом и в сърцето ще те погреба.
Когато се уморя да бягам, ще спра.
Камък, устоява слънчеви лъчи и студени сенки.

Нежива. Прах, пясък и пепел носи вятъра.
За какво и е на душата сърце?
Бродя в пустиня, не знам дали някога ще спра
но знам, камък няма да стана.

Там където бие сърцето боли.
С всеки удар живея и умирам -
изливам радост, тъга и сълзи. Кървя.
Когато спра, от камъка трън ще цъфти...

Пак ще се родя.
Вместо котва, компас в гърдите си ще нося.
Към севера -
пак ще вървя.

Понякога е трудно да вървя,
една крачка напред две назад,
губя се, падам, ставам, но изтупвам ръце.
Аз знам, че си там. Идвам.