Колкото по-нагоре, толкова по-надолу

„Затворени сме в кръгове

изплетени от безброй мигове

уловили сълзите и радостта.

В забрава се носим от векове...“

Грег вървеше и всяка крачка го приближаваше, но и отдалечаваше - това го дразнеше и караше да повтаря едно и също движение безброй пъти.

            Въртя се в кръг, от който излизане няма – осъзна той и сякаш безкрайно отваря, затваря, влиза и излиза през врата.

            За да стигне до къде?

            Или се върти в невидимия кръг на някаква шайба на телефон и е избиран просто като една от цифрите – мушнал се е божествен пръст в кръга на живота му, завърта го, а после всичко сякаш се връща в изходна позиция.

            И Грег затваря за кой ли път вратата на Вчера и отваря вратата на Утре.
            А какво ще стане, ако я остави отворена?

            Ще се окаже ли, че Сега е връзката-коридор между две срещуположни врати. Едно ничие място, което съдържа всеки миг от времето, но и секундата, която все още не е дошла, а краят на времето ще е захапал своето начало.

            Грег безброй пъти вече минаваше през тях, без дори да се замисля и огледа, все така следвайки повторението, което се беше превърнало в навик.

            Завърташе се в триизмерното си време пак и пак, и пак...

           

            *****

Този път беше различно, видя не само вратата и коридора наоколо, изпита смесеното чувство на страх и безпокойство и в същото време му се стори някак познато. Сякаш го бе виждал този момент на Сега, но през едни други очи.

Онези очи, които често го караха да се вглежда в нещата – спомни си той за неизменното им присъствие. Нали те го караха да разбира, че чрез тях умее и да сънува.

            Замислен натисна смело ръждясалата дръжка - тя зловещо изскърца и се отлепи. Лъхна го застоял въздух, а движението разпръсна праха накацал наоколо, дъхът му разбута паяжините и тялото му потъна навътре. Веднага го грабна сянка на лепкава мъгла със огромни черни  крила и го върна във Вчера, където живота се раждаше като смърт, деня се обръщаше на нощ, изток се превръщаше в запад, моретата се плискаха като пустини, пясъчните реки извираха от тях и времето пълзеше в обратна посока.

            Чуваше ехото от плясъка на разбиващи се в каменните стени вълни.

            - Ако си имал време да живееш, то ще имаш време и да умреш – изсъска глас и изпляска с пясъчни криле. Грег тръгна по брега на реката движеща се от милионите песъчинки. Пляскането идваше от вътрешността им – тогава улови и погледа на гледащия го от другия бряг.

            Окото на Хор – бездната събрала в зеница Вчера, Днес и Утре. Три птици опитващи да избягат от стискащите крилете им ръце.

            Уловени са от мрежите на пясъците от Кервана на забравата – прошумоляха мислите на Грег, който отдавна подозираше, че времето е всъщност едно цяло – кръгът съдържащ и всичко и нищо.

            Триизмерните безразборно пляскаха в една или друга посока мъчейки се да изплуват и да се задържат на повърхността, но падаха без сили и се оставяха на течението да ги носи през пустинята. Колкото и да се мъчеха да отлетят те стояха все така на едно и също място, Хор ги обричаше на вечно плуване и потъване в забрава.

            От високият си полет Грег се откъсна като перо и падна в реката - замаха силно с ръце нагоре към свободата, изплува от Вчера и тогава си спомни всяко едно свое Утре. Утре, което беше обратно на изтеклото Вчера. Цветно заслепяващо и непрекъснато променящо се метаморфно движение на триизмерието, което поглъщаше гладно падналия в неговите граници.

            - Движение! – заповяда си Грег, усетил тежестта, с която го придърпаха в кръгът.

            - Спреш ли – потъваш! – прошепна Хор, - продължиш ли – промяната ще е необратима.

            И той напъна... и се отскубна от мига.

           

            *****

            Изхода от кръга го въведе в спирала. Нова промяна – Грег се завъртя в спиралата от  лабиринта с множество хора. Те бяха собствените му огледални образи, повтарящи се като ехо на собственото му Аз. До сега изобщо не беше обърнал внимание, че времето съдържа една и съща отразена до безкрайност човешка душа. Затова и помнеше, че е виждал всичко станало, ставащо и което щеше да стане и със собствените си очи, и с онези на милионите негови Аз, а и през вездесъщото око, което го бе извикало тук.

            Всички образи – изкривени негови отражения, - които пресичаха личния му кръг не бяха случайни. Идваха или си отиваха, оставяха или взимаха по нещо от себе си. Бяха разделени  на такива, които харесваше и приличаха на неговото Вчера и Утре, а също и на такива, които не харесваше Днес - това бяха недостатъци, които трябваше да види и пребори съвсем сам. Имаше и други образи, които му показваха в какво ще се превърне ако не вземе мерки за промяна и че ще заприлича в минало или в бъдеще на тях.  

            Оглеждаше се и отразяваше в себе си – беше странно усещане. Разголен във всичките си мисли и чувства. Разбра че този кръг е неговия избор за Вчера и Утре - онзи номератор, в който той е само цифра, набираща се и намираща се отново и отново в собственото си Днес, което се върти пак и пак, и пак...

            *****

    Разтърквайки очи Грег излезе от вратата на Утре и ясно видя оставеното послание:

            „От кръга на дните паднах,

            днешното - вчера разбрах.

            Замаян разтърках очите

            и смисълът на утре видях...“

           

    След като прочете това, той остави вратата отворена, свърза Вчера и Утре със Сега, а течението му напомни, че колкото по-нагоре вървеше, толкова по-надолу слизаше.